До прозореца стоя и гледам,
как дъждът навън ръми
и в мислите си пак поемам,
към отминалите наши дни.

Вятърът навън, уж стене,
а хлад пронизва моята душа.
Но, беше време, беше време...
когато топлеше ме твоята душа.

Къде си в този мрак сега, не зная.
Дали си с друга или сам?
Да можех времето да разчертая...
дошла бих, любовта си да ти дам.

Прехвърлям в мисли дни, години.
Все твоят поглед ме кори:
- Как две души, любов стаили,
успява някой друг да раздели?

Дъждът се стича по стъклото.
Не дъжд, а моите сълзи
и пак за кой ли път леглото,
ще срещне утрото, окъпано в сълзи.