Все там сред звездите живее поетът във одежда от дрипава синева, подрънкат във джоба му вместо монети две-три парчета изгоряла луна.   Неуморно строи от камари куплети своя дом в необят цял живот.Цял живот... А над него просторът му приказно свети с абажур от позлата на звездния свод.   Той е силен по дух , но и силно той страда, има нежна душа, ала често е груб. Свои пътища има, при мене отсяда уморено притворил клепачи от студ.   И умира по малко, съвсем по човешки от стрелите на хорската злоба и злъч, а в очите му пламъкът още момчешки - сякаш спрял да зимува там лунният лъч.   Но понякога само...Да, само по някога, щом разцъфне на вишната бяла цветът, ще го видиш в най-нежната ласка на вятъра и в най-тихият ромон на хладния дъжд.   Ще го видиш притихнал в синхрон с тишината като бяла магия любов да твори. Аз не мога без него, защото душата... мойта бедна душа с красота прероди.