Когато младост те люлее.
и мислиш си, че все ще е така
и пътят се пред тебе стеле
едва ли не за вечни времена...
си казваш: ”В живота ми, любови
за мен, ще има не една!
Защо са ми сега окови,
когато мога да летя?...”
Но идва ден и потъмнява
пъстроцветното крило.
Любови временни и много
отдавна вече са - “било”.
И най-накрая осъзнаваш -
започнал чувства да цениш,
че искаш от любов да се раздаваш,
без нищичко да задържиш.
Но плахо в себе си поглеждаш
и откриваш празнота.
Разпилявайки мечти, надежди...
останал си на пътя сам.