По-ниско съм от пролетна трева
и по- високо от звездите,
ту буйна като придошла река,
ту огън под жарта притихнал.


Уж радостна съм, а тъжа,
изгарям тръпнеща от мраз
и жадна съм като пресъхнала река,
а извор съм бездънен аз.


А ти какво си...Ти какво:
в гальовна нощ самотен крясък,
изгубено във полета крило,
оставило се на попътен вятър,


което в свойта слепота
отказва да потърси в мен жената,
даряваща ти свобода,
чрез обичта си необятна.


Оставиш ли се в този плен
без жажда да дариш и без потребност
превръщаш себе си във тлен
без бъдеще и без човечност.