Самотна гара,скършен коловоз,
а влакът път към бъдещето няма,
забравата отдавна вири нос

Да помълчим!
Да помълчим във тишината
като звездите хладни и студени,

Пътят ни
на Запад ни повежда,
ние пък

Тегне в старата топола
уморена есента,
зимата безстрастно гола,

Пак ме гледаш с нескрита омраза.
Пак през стиснати зъби крещиш.
Пак открехваш вратата на ада

Цял живот не пристигнах,
но към тебе вървях.
Като храм те издигнах,